Това е началото на четвъртата част на Девета симфония на Лудвиг ван Бетовен. Сигурно най-великото музикално произведение, писано някога. Пуснете си го. Според сполучливата и преливаща от яд и възмущение реплика на Пламен Джуров по Алегро виваче, това е произведение, което вече няма да може да се изпълнява извън София.

Тъжно.

Съвсем между другото, обърнете внимание на дамата в синьо във видеото. Тя се казва Красимира Стоянова и е камерна певица на Виенската държавна опера. Завършила е музикалното училище в Русе и музикалната академия в Пловдив. Два от градовете, които остават без филхармонии при така наречената реформа на сценичните изкуства. Третият е Варна. В други три града симфоничните оркестри ще бъдат редуцирани до „симфониети“. В Министерството на културата не знаят, че синфониета, за разлика от симфония, се изписва с н.

Това решение е толкова обидно профанно, че чак не си струва да се дискутират детайли. В някакъв момент ще ни се наложи да изживяваме Просвещението отново.

Глупавото е, че това измества фокуса на проблема и си говорим не за каквото трябва. И не е учудващо, че обществото, което обсъжда този въпрос през морализаторстване, си има МВР с аналогично ниво на компетентност. Не само тук, а и във всяка просветена държава качването на чужди текстове, които не са обществено достояние, в сайтове като Читанка, е противозаконно. Има детайли за уточняване, но те със сигурност не касаят статута на библиотеките. И не става дума само за буквата на закона, а за онова, което е принципното ни разбиране за авторството и за правата, които произтичат от него.

Това разбиране е изкривено. Тази изкривеност е въплътена в множество закони, конвенции и споразумания по света. Когато подкрепяме такива сайтове и действия, ние подкрепяме нарушаването на тези закони. Това трябва да бъде заявявано ясно, защото въпросът се отнася до политика и регулации. И каквато и да е промяна трябва да бъде политическа и да касае регулациите.

Онова, което наричаме авторски права, всъщност регулира предимно правата за копиране. Нашата следпросвещенска култура приема, че въплъщаването на идея във вещ произвежда отношения на собственост спрямо самата вещ и регулира цялата работа с авторството като вещно право. Изключение правят „моралните права“ на автора във френското законодателство и някои интерпретации в общото право, които обаче са дълбоко маскирани от корпоративно насочените регулации, които доминират.

Интересно е да се прочете за Статута на Ана и цензурата в предреволюционна Франция, но нека не се впускаме в историята. Нека просто се запитаме каква е действителността на авторството.

Когато си автор, от себе си създаваш действителност, която може да бъде всеобщо смислена. Самоотношението през едновременното владеене и противостоене на световата наличност е в самата същност на човешкото. Когато, обаче, си автор на идея, ти заставаш на позицията на всеобщото, действаш от името на човешкото изобщо, от името на човечеството. Специфичното, което тук трябва да противостои на всеобщото, е твоята собствена идентичност, това, че си вложил самия себе си в направеното и чрез това си придобил нова определеност, си се променил. През идеите ние правим себе си за другите. Оттук произтича изключителната важност на гарантирането на авторството.

Прави се, обаче, една подмяна. Вместо признанието на авторството да се фокусира най-вече върху признанието на идентичността, ние сме го насочили върху зачитането на собствеността върху действителността на идеята, върху нейната въплътеност в инструменти за действие. Така самото авторство (а не само продуктите от дейността му) става нещо, което може да се продава, става индустриален продукт.

А може да е иначе, което много ясно се демонстрира от така наречените отворени лицензи.

Може да се възрази, че така няма да има авторство в същия мащаб и по същия начин, писателите, поетите и музикантите няма да има какво да ядат и т.н. Това е дълга тема и си струва да се обсъжда в детайли. Но в едно изречение — стандартните съображения тук са просто продукт на предразсъдъци и липса на хладнокръвие.

Ваучерите

В публичното пространство се говори за така наречените ваучери. Трябва да се каже, че училищното образование в България вече се финансира чрез “ваучери”, които в нормативните документи се наричат “единен разходен стандарт”. Щекотливият въпрос тук е дали и как тази система на финансиране да включва и частните училища. Текстът, който пряко урежда този въпрос, гласи следното:

Образованието и обучението на български граждани в частните училища може да бъде частично поето от държавата, чрез изплащането на държавния единен разходен стандарт за един ученик при условията и по реда на този закон.

Нужно е внимателно вглеждане в детайлите на тази норма.

На първо място, тук се говори за български граждани. Според проекта образованието в държавните училища е безплатно (т.е. финансирано от държавата) не само за българските граждани, но и за тези на Европейския съюз, Норвегия, Исландия и Лихтенщайн като членове на Европейското икономическо пространство, както и Швейцария, която има аналогични споразумения със съюза. Въпреки евентуалните съображения относно справедливостта, тази изричност в сегашния европейски контекст ми се струва нормална.

Какво ще рече, обаче, че “може да бъде” поето? При какви условия може да не бъде? Ако частното училище не желае (каква е процедурата да пожелае) или ако министърът или правителството решат (каква е процедурата да решат)? Във всеки случай изглежда, че проектът оставя някаква условност. Би било много недалновидно тази условност да заработи надолу по нормативните уредби. Ако някой иска да предлага частно образование, трябва да му се гарантира ясна и стабилна регулаторна рамка. Това не е въпрос, който трябва да се решава на ниво политически кабинети.

Не е ясно и уточнението “частично”. Това явно не означава, че (може да) се дава само част от разходния стандарт. Но дали държавата иска да задължи частните училища винаги да определят такси по-високи от този стандарт? Или презюмира, че те винаги трябва да имат и други източници на финансиране? Или “поемането” на “обучението и образованието” в частните училища не може да се сведе само до финансирането и задавайки тези въпроси проявяваме неразбиране към понятийните обеми, с които законотворецът работи?

Във всеки случай, такова финансиране трябва да става “при условията и по реда на този закон”. Това ще рече, че изчисляването на стойността на “ваучера” се прави по формулите, разписани в чл. 172. Кой, обаче, е финансиращият орган? Обикновено това е общината, но в някои случаи може да бъде и държавата. Може ли да има частни училища с държавно (а не общинско) финансиране?

В този вид нормата създава проблеми, вместо да въвежда ясна политика. Извън нея, проектът не предвижда особени промени в системата на делегирани бюджети и определянето на единните разходни стандарти.

Справедливостта

Дали проблемът за финансирането на частни училища е конституционен или не, е спорен въпрос, независимо какво мисли Комисията по дискриминация. Тук трябва да се отиде отвъд тълкуването на буквата и да се запитаме какво е справедливо.

Със сигурност справедливостта не страда от самото намерение на държавата да финансира получаването на образование от легитимни частни институции. Въпросът е как, при какви условия и с оглед на какви политики и ценности това да се случва. Бойко Пенчев има коментар в Дневник в тази посока, но това, което препоръчвам, е внимателното прочитане на текстовете на Йонка Първанова в текущия дебат в онлайн изданието на Капитал. Там тя защитава позицията “Не”, с уточнението “в настоящия момент и настоящата ситуация в образователната система”. Със същия успех тези позиции могат да бъдат четени като “Да”, с уточнението “при внимателна регулация, гарантиран достъп и фокусиране върху същността и качеството на образователната услуга”. Тезите на опонента й си струва да бъдат четени като справочен материал, тъй като дават формули и примери без навлизане в детайли.

Фактът, че Йонка Първанова с основанията, които излага, защитава позицията „Не“, показва недоверие в способността на министерството и въобще на политическото представителство и законотворческия процес да регламентират въпроса по подходящ начин. Проектът, който обсъждаме, по никакъв начин не работи в полза на такова доверие, най-малкото защото не се дискутират основания и детайлни намерения. Можем само да предположим, че се застава на принципната позиция, че спазването на образователните стандарти е единствено и достатъчно условие.

Това е класически въпрос за политическа идеология. Без да влизаме в идеологически полемики, трябва да се каже следното. Ако държавата именно като държава, от името на цялото общество, иска да прави образование, да поема отговорности относно образованието, не е достатъчно да зададе стандарти. Образованието не е нещо, което просто и само се дефинира. Тези отговорности или трябва да се поемат, или да се делегират на други субекти.

Две години предучилищна подготовка

Предучилищната подготовка става задължителна за всички деца, които в съответната година навършват пет годишна възраст. Тази норма присъства и в приетия проект за изменение на сегашния закон, което би трябвало да се направи скоро и да влезе в сила от идния септември. Мярката е по-скоро положителна, макар мотивите за нея, с които проектът е пратен към Народното събрание, да са доста формално изложени.

Два гимназиални етапа

По-интересно е в другия край. Гимназиалната степен започва от VIII клас и се разделя на първи и втори етап (съответно от осми до десети клас и единайсти и дванайсти клас). При условие, че степента ще бъде пет годишна независимо от вида училище, в разделянето се постига някакъв ритъм и вероятно дари естетика. Определенията и оразличаванията, обаче, са доста мъгляви и сякаш целят да регламентират най-вече отпадането на част от учениците в X клас, а не структуриране и рационализиране на образователния процес.

Задължителните часове във всички етапи включват задължителна и задължителноизбираема подготовка. Освен тях, във втория гимназиален етап има и „профилирана/професионална“ подготовка. (Чл. 70) Това на пръв поглед звучи все едно профилиране или професионално обучение ще се случва само в XI и XII клас. Но не е вярно. Удостоверението за завършен X клас може да бъде съпроводено и от свидетелство за професионална квалификация. Редица клаузи постановяват всякакви възможни изключения, които се уреждат в наредба на министъра. Изключенията са и в двете посоки — задължително учебно съдържание може да отпада или незадължително да става задължително, според вида на училището. Това не означава, че по-надолу в нормативната йерархия няма да има ясна структура, просто законът не стига много далеч в предписанията си.

Удостоверението за завършен X клас дава „право на професионално обучение“. Тази формулировка сигурно има някакво обяснение, ако се свърже с последващото регламентиране на придобиването на професионална квалификация, уреждано в наредби на министерството. Обаче, „право на обучение“, каквото и да е то, би трябвало да има всеки. Това какви условия ще се поставят в някакви други нормативни актове е въпрос, който трябва да се урежда там, не тук. Нима никакво „професионално обучение“ никога няма да може да се регламентира и да се състои без завършен Х клас? Такива клаузи имат свойството да звучат по-скоро като отнемане на права, не като даване.

Още по-абсурдно е, че удостоверението дава „достъп до пазара на труда“. Не е ясно какво по този начин държавата се опитва да каже на пазара. Вероятно да бъде така добър за зачита този документ. Но не виждам възможните следствия от тази клауза в този закон.

Преходът от X към XI клас включва задължително външно оценяване, оценките от което се вписват в приложение към удостоверението. По всичко изглежда, че тук очакваните сценарии са или ученикът да излезе от системата и да си търси късмета „на пазара“ или да остане в същото училище и да продължи образованието си по учебния план, по който е бил приет три години по-рано. Практически, обаче, няма начин тази граница да не се превърне в стресова. Нищо чудно някои гимназии да престанат да обучават ученици в по-горни класове. Няма опит тук да се регламентира някаква мобилност на учениците, което означава, че преместването към друго училище ще става на общо основание, което пък означава, че дори успешните ученици от иначе слаби училища ще бъдат маргинализирани.

Принципи

Да направим крачка назад и да погледнем нещата по-общо.

В момента образованието е задължително до 16 годишна възраст. Проектът слага задължителна начална точка — на 5 години всяко дете трябва да влезе в системата — и прави възможно регламентираното и санкционирано излизане от системата в края на задължителния период с удостоверение за завършен Х клас. В някакъв смисъл това е позитивна структурна промяна, макар че втората й част в сегашната формулировка е сериозно проблематична.

Задължителността на образованието в този период трябва да подпомогне съвместното овладяване от учениците на основни познавателни, граждански и културни компетенции и умения, както и да създаде възможност за преодоляване на проблеми като неграмотност, невладеене на езика и маргинализация. Извън пожелателни и общи формулировки, които сами по себе си не са лоши („единна система“, „национален приоритет“, „Европейски съюз“, „равен достъп“, „качествено образование“, „пълноценно развитие на личността“, „диагностика и оценка на личностното развитие“, „учене през целия живот“), проектът не изглежда да адресира очевидни проблеми като неефективност на образованието при етнически малцинства и други маргинализирани групи, хаотична структурираност на учебното съдържание по образователни етапи и по вид, голямата фрагментираност на видовете училища и учебни програми.

Обществото трябва да се аргументира. Министерството, обаче, не се е погрижило. Не са публикувани мотиви и няма никакво позоваване на предхождаща работа. Няма дори елементарно линкване към по-общи документи като стратегии, програми или други целеполагания, които всъщност са налични на сайта му. Администрацията явно си представя дискутирането като процес, в който тя чака някой да й каже нещо, без самата да поема активна роля. (Тук може би трябва да изключим спорадичните семинари и конференции в не много широк кръг и медийните изяви на министъра.)

Проектът всъщност витае в пространството вече за трети мандат. Сегашният вариант беше анонсиран някъде през април. Акцентите, които бяха изведени в медиите, касаеха неща като финансирането и дисциплината. Министерството започна дебата, като обсъди намеренията си с “родителски и други организации”. Някак в ход законопроектите станаха два, като първия, вече приет от Министерския съвет в началото на юни, изменя за пореден път сегашния Закон за народната просвета, на който след това му предстои да бъде отменен. Идеята е някои промени да влезнат в сила веднага и да важат от следващата учебна година.

Цялостният закон, който явно ще бъде обсъждан по-дългосрочно, е към 60 страници. Заявяват се принципни положения на образователната политика, която държавата ще води. Качеството е “право” на получаващите образование, “задължение” на учителите или нещо, чието “осигуряване” се делегира на отделните институции в системата. Най-големият дял дискутира “образователната среда”, която освен институциите и организацията на системата със замах десубектира ученици, педагози, психолози, съветници и родители, като ги третира също като пейзаж.

Извън някои прекалености, проектът включва немалко разумни неща. Но каква е идеята? Текстът на един евентуален закон сам по себе си не е идея. Не е ясно дали министерството работи с такива.

Някои произволни наблюдения за нещата в Мароко.

• Безалкохолните напитки са в стъклени бутилки от по 35 сантилитра. Вероятно е било така отдавна и Кока Кола е трябвало да се събразят. Обаче, на бутилката за кола пише 35,5 (Фанта и другите са по 35).
• Под портокалов сок се разбира прясно изстискан сок от портокал. По заведенията е маргинално по-скъп от безалкохолните, на Джемаа ел Фна е 3 дирама.
• Има два вида таксита — мини и гранд. Мини са повече и сигурно се предполага, че винаги са с таксиметър, което разбира се не работи, ако наоколо има наплив от туристи. Гранд могат да се наемат за специални мисии и обикновено цената се договаря.
• В нормалните заведения не се сервира алкохол. Което превръща немалко нощни заведения в типични пивници. Това е достатъчно, за да привличат клиентела и да са много по-скъпи от другите.
• Всички (холивудски) филми са дублирани на френски и се разпространяват във варианта им за френския пазар.
• По книжарниците също има доста книги на френски. Почти всички са издания на френски издателства, но има и местни.
• По туристическите места се използват, освен френски, и английски и испански, по-малко италиански и немски.
• Има доста полицаи по улиците на големите градове, които регулират движението. Няма формални правила за поведението им — ръкомахат и надуват свирката постоянно. Много често седят не на кръстовища, а по средата на платното на някоя улица. Често се правят на тежкари и не се преместват на време, като така пречат на движението.
• Полицейските патрули по пътищата изглеждат като полицейска блокада — седят на платното, държат да забавиш много и оглеждат колите, които минават.
• В градовете има доста мотопеди и мотори. Тези, които ги карат, имат самочувствието на пешеходци и се бутат навсякъде — тротоари, пешеходни зони, уличките по суковете, площадите.
• Всяко по-голямо кръстовище е със светофари, вкючително тези с кръгово движение. Но, изненадващо, почти на никое от тях няма светофари за пешеходци. Те трябва да се ориентират по косвени признаци. Май само в Маракеш имаше две-три кръстовища с пешеходни светофари.
• Всяка къща е със сателитна антена. По заведенията изглежда най-популярно е испанското първенство. Много от каналите, които се гледат, са от Египет и Обединените емирства. Новинарската телевизия е Ал Джазира.
• На много места има „обществени писатели“ (Écrivains publics). Изглежда изготвят и попълват административна документация. Може би за бизнеса им помага и факта, че половината от населението е неграмотно.
• Бензиностанциите са Петром (май местната държавна), Ойлибия, Тотал, Шел. Всички изглеждат мизерно. Две колонки и рядко — помещение за измиване и магазинче.
• Чаят е ментов или черен. Ментовият е запарена прясна мента. Другите чайове се наричат „парфюмирани“.
• Местното кафе е „черно“. Много заведения предлагат и еспресо и кафе с мляко.
• Бизнесът с будки за телефонни обаждания е в все още в разцвета си. Има интернет кафета. Май доста от хотелите все още нямат интернет.
• Портрети на краля се слагат насам натам за щяло и нещяло. Но не изглежда като прекален култ към личността. Или поне не се натрапва на туристите.

Разказът беше стигнал до Мекнес и околностите. Остава да разкажа за последния град, който посетихме — Фес.

На гарата ни посреща младеж от хотела, в който инцидентно сме направили резервация сутринта преди да се качим на влака в Мекнес. Името ми на листа, чрез който трябва да установим контакт, е изписано погрешно, както винаги. Гарата е в новия град, доста далеч от стария, в който трябва да отседнем. Тук е най-голямата стара медина в Мароко.

Младежът обикаля наоколо известно време и ни намира такси, което ще ни закара с включен апарат. Иначе наоколо пада пазарене. Отново сме в много туристически град.

Пътят е дълъг, по едно време излиза извън града, обикаля медината от юг и влиза през порта, която е от другата страна. Хотелът е наблизо, в невзрачна улица. Селим, който ни е посрещнал и който е рецепционист, сервитьор, чистач, пиколо и още няколко неща, е усмихнат и любезен. Плаща таксито, настанява ни на диваните в риада, показва ни стаята и терасите, препоръчва ни да си вземем гид за медината.

Собственикът е мароканец, който живее в Мадрид от 10 години, но тази година е тук. Къщата е семейна. Разказва ни, че от тук до Танжер е 5 часа, и още толкова до Мадрид след пресичането на протока с ферибота. Пътуването с кола отнема ден. Колата му е испанска, с което май има предвид регистрацията. Кара ни с нея до главната порта.

Веднага зад нея намираме ресторант, който сме набелязали от преди това в пътеводителя. Той явно също е семеен бизнес, отнасят се много непукистки, но не точно пренебрежително. Веселят се. Всички — персонал и малко посетители — се излежаваме по диваните, докато си вършим задълженията.

Тръгваме по медината. Ориентацията е много трудна. Няма никакви открити пространства чак до средата. Там, край огромната джамия, чийто размер е необозрим отвън заради прилепените сгради и тесните улици, има мъничък триъгълен площад. Сядаме да пием кафе. Кафенето май предлага само ментов чай и черно кафе. Може би и портокалов сок, който обаче бива доставян от някъде наоколо. Не минават почти никакви туристи. Замръкваме.

Ориентацията е наистина трудна. Лутаме се доста, преди да намерим пътя обратно. Във Фес това ще ни се случва непрекъснато. По средата се отклоняваме към друга порта. Улиците и къщите изглеждат все по зле. Най-сетне излизаме на паркинг и после на пътя, който обикаля медината. Хващаме такси под дъжда.

Шофьорът знае портата близо до хотела, която трябва да служи за ориентир, но не и самия хотел. Наближаваме и започва да разпитва. Оправяме се. Поръчваме вечеря за по-късно в хотела, също закуска и гид за следващия ден. Вечерята е вкусна. Нещо като тиквеник след мезетата и шишчето. Чай. След вечеря разговаряме с три италианки, които са на съседната маса. Интересно, май сме открили хотела по същия начин, чрез същия възрастен господин. Чудим се дали този бизнес модел на пътуващите туристически агенти, доставящи случайни клиенти, е устойчив. Явно работи. Италианките са шумни и симпатични. Една жена рисува ръцете им с къна след полунощ.

На закуската гидът е вече в хотела, пие кафе и ни чака. Не е много обигран в нещата, за които трябва да говори. Не ни ангажира прекалено вниманието. Излизаме и потъваме навътре в медината. Минаваме през джамия, медресе, мавзолей, голямата джамия в средата на медината, прочутите работилници за кожи на Фес, тъкачница.

Мястото, в което боядисват кожите, е наистина впечатляващо. На влизане ти дават стръкове мента, които поставени пред носа ти донякъде те спасяват от ужасно силната и неприятна миризма, която се усилва с качването нагоре по стълбите. На покрива има тераса, от която се виждат всички казани. Хората долу около тях не са много. Кръговете от интензивни цветове, миризма на амоняк и мента, хоризонта на медината — потъваме в съзерцание.

Обясняват ни, че това е кооператив, за който работят 450-500 души. Всички, обаче, са от едни и същи семейства, защото занаятът се предава от баща на син. Търговията, в която се опитваме да се включим, е по-сложната и досадно-тривиална част. Скъпо е, освен това май обръщат внимание най вече на самата материя, не на прецизността на изработката. Гледам чанти и портфейли, но не си харесвам.

Гидът ни, който все още е с нас, твърди, че учи английски език, литература или нещо подобно в университета във Фес. Но английския му не е гладък. Нещата, които ни разказва, са стандатни, скучни и повърхностни. Не отговаря на малкото въпроси, които се опитвам да му задавам, но заедно с това не признава невежество, а се опитва да пробута риторични фигури. Дразни ме все повече. В крайна сметка втората част на обиколката ни е нещо като шопинг тур. Оставя ни в скъп ресторант.

Лутаме се малко, докато открием пътя към главната порта. Лутаме се още, докато намерим пътя към еврейския квартал на Фес. Тук е може би единственото място в Мароко, където къщите са с балкони навън. След толкова обикаляне досега контрастът е потресаващ.

Навътре главната улица изглежда като всички търговски места по старите градове — хора и магазини. Попадаме на знак към една от синагогите и ни се натрапва местен евреин (всъщност не е ясно какъв е, сигурно е само, че е доста пиян), който се самоназначава за наш гид. Виждаме гробищата и разни други сгради, чиято функция трябва да си представяме, защото тук всъщност вече не живеят евреи. Изнесли са се по време на войната от 1967. Продали са всичко, когато са се изнасяли. Включително някои синагоги. В една от тях сега живеят хора.

Влизаме в синагогата, която видяхме в началото. Дядото вътре е симпатяга, на много развален френски и английски и същевременно много разбираемо обяснява разни неща. Посочва ни табела с дарителите за възстановяването и поддържането на синагогата. Американски евреи и френското правителство. Показва ни снимки по стените — еврейски гробища от други марокански градове и от това във Фес, до самата синагога. На пода има капак, който се отваря и се вижда нещо като хамам долу. Навремето жените от семейството са оглеждали бъдещите си булки от там. Човекът е всъщност мюсюлманин, казва, че евреите идват само за шабат, т.е. утре. Качвайки се на покрива разбираме, че на втория етаж всъщност се живее. От покрива се открива по-хубава гледка към гробището.

Излизаме от квартала и хващаме такси. Слизаме на портата, която е близо до нашия хотел. Пак се изгубваме. Местен младеж ни завежда и получава бакшиш.

В дара пушат хашиш. Аз потъвам в интернет.

Сутринта, в която трябва да вземем влак за Маракеш обратно по целия път, който сме изминали до сега, започва с мотаене. После изведнъж се оказва, че времето напира. Трафикът сутрин в събота изобщо не е неглиже. Пристигаме десет минути преди часа на влака. Има опашка и много от хората на нея поддържат същия дух на мотаене. Накрая все пак се качваме, но не сме успели да си купим нищо от гарата, а ще пътуваме над 7 часа.

Трябва да пресечем целия влак, за да стигнем до първа класа. Вдигаме някакви младежи от местата ни. После, в Мекнес, едни други младежи вдигат една дама от тяхното място. Младежите са с китари, вадят ги, свирят до Рабат.

Пристигаме в Маракеш привечер. Имаме резервация за същия хотел, в който вече бяхме. Решаваме да отидем пеша. Маракеш е различен, когато навлезеш в него откъм новия град. На Джемаа ел Фна лудницата е същата.

Последното пазаруване включва дрехи, арганово олио, сувенири. Сутринта по пътя към летището минаваме покрай някакъв голям крайградски парк. Има много хора на много импровизирани футболни игрища.

В безмитната зона не може да се пазарува с дирами. Остават ми някакви. На борда Райънер оптимизират разходи и обещават да са най-евтините завинаги. Лондон е студен, спокоен и освобождаващ. Хубаво място за оценяване на изживяното.

Няма да разказвам за неща като хостинг, виртуални сървъри и т.н., които зависят от спецификата на дейността на съответната организация, а за стандартните офисни дейности и процеси, които малко или много си приличат навсякъде.

И така, какво може и какво не може да се прави с уебприложенията, които предоставя Гугъл?

Имейл приложението на Гугъл е достатъчно познато като интерфейс и с чудесен набор от възможности, така че по отношение на него едва ли би имало изненади и няма да влизам в подробности за начина на употреба. За да работи коректно, трябва регистрация в Гугъл Апс и след това промяна на MX записа при хоста на съответния домейн. Това е единствената по-специфична настройка. Обикновено е достатъчно да се свържете с хостинг доставчика ви.

Всъщност част от партньорските ни организации ползват „фирмени“ адреси в Джимейл и Абв.бг, но да кажем „Не бива“ и да не задълбаваме.

След като такъв запис е наличен, създаването и администрирането на потребители става тривиална задача и не изисква особени технически познания. Разбира се, Гугъл позволява достъпване на пощата и през външни клиенти. В работна среда комуникацията чрез имейли е често доста интензивна и от това може да има смисъл. Лично за себе си, обаче, предпочитам Гугъл Хром във варианта му, в който се държи като отделно приложение. За целта си имам съответните икони на декстопа, които стартират сайта на съответната услуга в прозорец без браузърските контроли.

Досаден момент е, че при тяхното създаване под Убунту за икона се взима уебиконата, зададена от съответната страница, която разгъната до стандартния размер върху работната площ изглежда доста омазано. Наложи ми се да я заменя на ръка. Но това е въпрос на индивидуални предпочитания, пък и не може да очакваме от всеки офис да работи под Убунту. За работещите под Уиндоус процеса по създаване на десктоп препратки може да се направи и със специална програма, достъпна от административния панел на домейна в Гугъл Апс.

Вътре в пощата е интегриран и Гугъл Задачи. Не намирах полза от този уиджет, преди да започна да го използвам в работен контекст. На пръв поглед е доста семпъл. Но на втори има точно тези хитри детайлни функционалности, които са най-смислени. Отделни списъци от задачи. Възможност списък да се праща като имейл съобщение. Възможност дадено съобщение да се превръща автоматично в задача. Дати и бележки, ако са нужни. Лесно отмятане, принтиране, пренареждане. Нивото, от което човек организира своите собствени задачи, е улучено добре. За по-сложни процеси като управление на проекти, разбира се, си имаме специална платформа.

Гугъл Докс е приложението, което предполага най-сериозна разлика спрямо своите десктоп аналози. Лично за мен разликата е с положителен знак, но оценката може да зависи от конкретния контекст и сценарий. Ето някои детайли, които помагат.

Възможностите за организация на документите, които предлага интерфейса на Гугъл Докс, са много по-добри и гъвкави. Документите могат да бъдат в няколко папки едновременно. Търсенето е лесно, удобно и ефективно. В Гугъл Докс могат да бъдат качвани всякакви файлове във всякакви формати, дори и такива, които не могат да бъдат отваряни и редактирани чрез приложението. Отделните документи, както и цели папки с тяхното съдържание, могат да бъдат споделяни с други потребители.

Последното значително променя начина, по който тече обмяната на файлове в организацията. Да вземем стандартен сценарий. Служител иска отпуска. За целта трябва да напише молба, която да бъде одобрена от едно или повече нива над него, да бъде издаде заповед, с която отпуската се разрешава и евентуално това да отиде в някакъв общ регистър и да бъде достъпно за последващи справки. Ако всичко това става онлайн, отпадат всякакви притеснения относно детайли като използването на правилния шаблон, изготвянето и достъпването на архива без условностите на това къде се намира и т.н.

Възможностите за форматиране на документите са достатъчно развити. Поддържат се различни нива на заглавки, хедъри и футъри, бележки под линия, вмъкване на коментари, таблици, автоматично генериране на съдържание. Сериозен бонус е вградения инструмент за рисуване на схеми и диаграми, който ползваме активно при писане на спецификации и процесна документация. За повечето стандартни документи има шаблони, достъпни за онези, които ги ползват.

Допълнително към отметките на браузъра си съм добавил линк, с който мога директно да отворя нов документ, без да минавам през основния интерфейс на Гугъл Докс.

Гугъл Сайтс представлява чудесен инструмент за поддържане на интранет сайтове за вътрешни процедури, инструкции, документация и друга работна информация, която може да се използва и обновява от всеки в организацията.

Гугъл Календар върши това, което се предполага. Има добра интеграция с имейл услугата и може да праща напомняния по имейл или чрез текстово съобщение до мобилен телефон. Отскоро поддържа и преглед на заетостта на хората, които каните за дадено събитие, както и на заетостта на мястото, на което искате да проведете срещата.

Малко учудващо се оказа, че за нас много полезен инструмент е Гугъл Уейв. Различните теми в една организация подлежат на различен вид дискутиране. Някои неща е добре да бъдат обговорени на живо, по други е добре да има предварителен документ и човек, който отговаря за неговото обновяване и поддържане. Но винаги е имало ситуации, в които съм смятал, че нещо като вътрешен форум би свършил добра работа. Гугъл Уейв предоставя възможност точно за такъв вид дискусии — не много формални, разтеглени във времето и позволяващи всеки да се включи свободно с идеи, предложения и информация. Неудобството за сега е, че не е интегриран в Гугъл Апс и предполага ползването на отделни акаунти.

По моя преценка спестения ресурс от лицензи и време за администриране е значително. Адаптирането на потребителите може да е предизвикателство, най-вече по отношение на офис приложенията. Но усилията по обучението им се отплаща многократно.

Мекнес е следващият от четирите имперски града на Мароко. Вече сме били в Маракеш и Рабат, предстои ни да посетим и Фес. Династиите, които са управлявали държавата през вековете, не са се престаравали с приемствеността помежду си и столицата се е сменяла често сред другите три града. Мекнес, обаче, е бил център на империята само веднъж — в края на 17 и началото на 18 век, в началото на управлението на настоящата династия на Алауитите.

Влакът спира на по-отдалечената гара и хващаме такси до центъра. Тук няма пазарлъци, апаратът работи по подразбиране. Не се вижда и някакъв наплив от туристи. Усещането през цялото време е за добре уреден провинциален град. Отново търсим хотел на място и този път изборът ни е добър.

Оправяме се към медината, която е отвъд реката. Опитва се да вали, духа вятър, но същевременно е приятно. За разлика от градовете, в които сме били досега, тук релефът е хълмист. Изглежда мостът над реката е единствения начин да се стигне до стария град. Той е доста голям, целия ограден от крепостна стена. Стигаме до централния площад, намираме пуст ресторант встрани от него и съзерцаваме Баб Мансур.

Баб е врата, порта. Има доста легенди около тази порта, една от които е, че архитектът й е бил християнин, приел исляма. Отвъд нея навремето сигурно е било нещо като дворцов комплекс. Сега не е много ясно — има градини, пътища, дори паркинг. И доста сгради, които със сигурност не изглеждат дворцово. Все пак е приятно и поддържано. Подминаваме един пуст площад, на който разказват, че Молла Исмаил приемал чуждите посланици пред погледа на своята войска, съставена основно от чернокожи роби. Именно той преместил столицата от Фес в Мекнес и построил повечето от нещата, които разглеждаме. Тук е и гробницата му. Приятна гробница.

Напускаме двореца и се впускаме в уличките на суковете. След доста мотаене се спираме в магазина на мустакат занаятчия, който ни показва неща от желязо, украсени с набити сребърни жички. Разказва ни за ръката на Фатима, дървото на живота, берберските мотиви, процеса на работа, уникалността на изработката и много неща, като чевръсто минава от френски на английски и обратно.

На следващия ден наемаме такси, за да посетим Волубилис и Молла Идрис. Договрката е според часовете, които ще прекараме на съответните места. След като се разбираме за цената, човекът, който движи стоянката и си говори с туристите, иска бакшиш. Странна концепция.

Шофьорът ми става симпатичен веднага. Носи традиционна черна берберска дреха с качулка, не говори много, само отвреме на време посочва нещо и казва съответната ключова дума. По някакъв странен начин ми напомня на дядо ми. Не успяваме да обсъдим това чувство.

Волубилис е римски град, който в разцвета си е стигал до към 20 000 жители. Останките са интересни и добре запазени. Бил е изоставен от римляните около трети век, но изглежда после е бил заселван пак. Голяма част от разкопките е правена от французите в началото на миналия век.

Около входа има нещо като синдикат от екскурзоводи. Не е ясно дали работят за себе си или за някаква институция. Решаваме да разчитаме на доста подробното описание в Лоунли планет и множеството табели, които всъщност са доста обяснителни и полезни. Още отдалеч са видими капитолът, базиликата, триумфалната арка и някои от портите. Табелите назовават отделните постройки по някой характерен за тях белег и доста успешно описват кои помещения за какво са служили. Има много мозайки, които са запазени в учудващо добро състояние. Цялото място е впечатляващо и си струва двата часа интензивно ходене и разглеждане.

Следва Молла Идрис. Това е град, който е кръстен на основателя на династията на Идрисидите. С него реално започва историята, която сегашните мароканци припознават за своя. Освен важна историческа фигура, той е почитан и като светец. В този град се намира гроба му.

В общи линии Идрис е дошъл по тези земи, след като загубил борбата за халифата от Абасидите в Багдат. Влезнал в съюз с местните берберски племена, ислямизирал населението, завладял сегашните Мароко, Западна Сахара и част от Алжир, а накрая бил отровен от човек на Харун ал Рашид, който, макар и в Багдат, имал за какво да си отмъщава.

Мавзолеят му е място за поклонение. Местните дори си позволяват да го сравняват с Хаджа, което сигурно би трябвало да звучи доста еретично в не-туристически контекст. Така или иначе, има ежегодни религиозни празненства и отдаване на почит, за които пристига и кралят. Твърди се, че чужденците не са били добре дошли в този град до скоро. И сега не се забелязват много от тях, но не усещаме някой да ни гледа на криво.

Мястото е красиво, на висок хълм и изглед към полята и планините наоколо. Тук е единственото кръгло минаре, което виждаме през цялото пътуване. Изглежда невзрачно, облепено в странни зелени плочки и изписано.